„Астрономът“, Йоханес Вермеер
Творчеството идва именно от незнанието…
Но не това безмозъчно отказване да се развиваш и да се съмняваш.
Незнанието не е липса на критично мислене.
Незнанието не е липса на съмнение.
Но определено е липса на съмнение в себе си!
Съмнението в себе си идва, когато се сравняваме.
Без значение с какво и с кого.
Тоест осъждаме нещо, че може да е по-добро/добре.
Но откъде наистина знаем?
Когато съдим другите, нима наистина знаем какво е по-добре за някой друг?
Та ние за самите себе си често не чуваме как да живеем най-добре, без съпротивление, стрес и умора.
Бързаме да даваме съвети, да бъдем мъдреци, да “помагаме”.
Нима това не е същото его, което в другата крайност ни кара да се съмняваме в себе си?
Незнанието, от друга страна, е отваряне.
Отваряне, за да чуеш.
Незнанието е въпросът “И?”.
Когато се усъмниш в нещо или в някого, вместо да се отдадеш на мисълта, задаваш въпроса “И?” / “Какво следва?”.
Съмнението е хубаво.
Съмнението е нужно.
Съмнението е критичното мислене.
Но съмнението в себе си? — То не ни служи.
Съмнение + приемане = незнание.
Удивително просто е.
Приемам, че не знам какво е по-добро за някой друг.
Но също така приемам своята уникална перспектива за също толкова валидна, колкото всяка друга.
Затова е окей да се изкаже съмнение.
Например, когато някой дойде при вас с идея/проект/творба, която на вас ви се струва искрено недодялана и направо недобра, какво правите?
Изказвате съмнението си?
Подкрепяте човека, сдържайки съмнението за себе си?
Нима и двете не са двете страни на едно и също его?
Не знам какво е правилно.
Знам какво бих направил аз, но това далеч не значи, че е правилното.
Когато някой ми покаже творба, която аз намирам за недобра, си припомням — всеки има уникална перспектива.
Както когато ям парче торта и много ми харесва, а на друг — не.
Дори най-големият кулинар да охули тортата, това не променя факта, че на мен ми е вкусна.
Та същото е и с идеите/перспективата на другите.
Та на този човек искрено бих му казал, че не я разбирам — творбата/идеята му, но го подкрепям, ако той ѝ се радва и иска да я сподели с хората — нека го направи. И вместо да спра до критичната си перспектива, задавам въпроса: “И?” — “Добре, това съмнение в мен явно е нужно. Какво иска да ми каже? Как би станала по-завършена творбата? Как да се измени творбата? Какво добро виждам в нея? Разбирам ли защо човекът наистина ѝ се радва? Какво го радва?”
— И всичко това е: “СПОРЕД МЕН”
Всеки сам носи отговорност за себе си. Без значение от мнението на другите.
Но предпочитам да подкрепя радостта на някого, отколкото да съм критичен и прав.
Защото истината е, че без значение от опита си, никой от нас НЕ ЗНАЕ.
Толкова са непонятни животът и Вселената.
Твърде са непонятни, за да се фиксираме в “категории”.
Аз съм това, аз съм онова, работя това, уча онова, интересно ми е това, опитът ми е такъв.
Това, че съм програмист, значи ли, че не мога да пека хляб? Или да почистя нечий апартамент?
Това, че съм писател, значи ли, че не съм квантов физик?
Това, че обичам природността, значи ли, че не обичам дигиталните технологии?
Постоянно пропускаме скритите сигнали на живота. Защото умът ни се фиксира в категории.
Аз съм “духовен”, “светъл”, “пияница”, “журналист”, “успешен”. Каквото и да е …
Фиксацията ни води до нещо много просто - започваме да искаме ВСИЧКО от една категория.
Пример - искам моята професия да ми носи: “приятелство, призвание, висш смисъл, да е лека, да имам свободно време, да ме заливат с пари, предизвикателство и едновременно с това да ми е леко”
Ами ако животът не ни подава някое от тези неща от другаде?
Колко е просто всъщност.
Не знаем.
И това е достатъчно, за да чуем. Смирено.
„Атинската школа“, Рафаело
Загубената суперсила на днешното време е способността да слушаме истински. Със сърце.
БЕЗ AGENDA.
БЕЗ осъждане.
БЕЗ желание да “помогнем” или “поправим”.
Искрени.
Такива, каквито сме.
Уважавайки индивидуалността на себе си и на другия.
Без да налагаме “я” (аз на Бански) и “мое”.
Признавайки страховете си, без да ги валидираме.
Парадокс. Да. Но само когато не сме искрени. Когато прикриваме.
Окей е да кажеш на приятел, когато имаш agenda/очакване — например: ”Искам да видя как да направим пари заедно.” В същия момент можеш да не се фиксираш в това. Да не останеш в тази “недоскрита цел”.
Вместо това? — Задаваш въпроса “И?”.
— И?
— “Явно имам несигурност в това отношение.”
— ”И?”
— ”Парите ще помогнат.”
— ”И?”
— Знам, че няма да помогнат, ще избие отнякъде другаде несигурността.
— ”И?”
— Нужна ми е вяра в себе си?
— ”И?”
— Вярвам в себе си!
— ”И?”
— Вярвам на другите! Вярвам на живота, който ни свързва!
— ”И?”
— Защо пък да не изкараме пари? — Звучи забавно.
Виждате ли?
Същата емоция. В единия случай е скрита-покрита. В другия е готова да бъде изразена! Готови сте да заявите пред света - “Аз искам пари!”
Но няма да спрем дотук.
Аз ИСКАМ пари?
Често модерните мъдреци ще ни кажат: “Щом искаш, значи нямаш. Този, който е благодарен — има.”
И хората се бъркат, че “като са благодарни за нещо, то ще дойде при тях”.
Което отново е поредната AGENDA. Скрита цел, с която правим нещо.
Нима това, че сме живи и заедно, не е достатъчно?
Защо ни е цел?
— “Ее, то без цели не става” — всеки “успял / бизнес човек”.
Е, хубаво де. Харесва ми думата “Цели” — от цялост.
Да сте видели някого, чиито “цели” да са реално “цели” (цялостни)? :D
Ако сте “цели”, нямате нужда да си запълвате дупките с това, което ви липсва.
Така че нека БЪДЕМ ЦЕЛИ!
Нека бъдем целта на живота си.
Това е моята перспектива.
Не твърдя, че е правилната. Но определено ме освобождава.
Освобождава ме да творя, без да имам цел.
Освобождава любов и нежност да извират от мен и към мен.
Освобождава радост и смях.
Смях на това колко всъщност нищичко не знам…
„Странник над море от мъгла“, Каспар Давид Фридрих
Коментари
Зареждане на коментари...